Чу ли очите им, видя ли смеха им?



Тази сутрин майка ми продаде и плача си. Взеха го веднага, защото бил качествен и щял да върви добре. Когато се върна вкъщи, очите й блестяха, както винаги, но аз знаех, че няма да е задълго. Скоро тъмните ириси щяха да се покрият с тънка паяжина, която щеше да посиви бялото около тях и да направи така, че клепачите занапред да се спускат само върху студен гранит.

Ако бях по-малък, сигурно щях да й повярвам, че взимат само сълзите, но много добре си спомням как, когато й се наложи да продаде усмивката си, ръцете й оставаха студени и през лятото, а дъхът й падаше като обрулени от вятъра есенни листа.

Тя не е истинската ми майка. (Онази въобще не познавам). Взела ме е преди осем години с връзки от дом за изоставени деца, за да не я принудят да се разпродаде по-рано. Все пак, хората, отглеждащи други хора, остават себе си по-дълго. В дома имало само три деца, всичките инвалиди. Аз нямам ръце, но казват, че слуха ми е перфектен, почти изключителен, което след време ще ми осигури няколко спокойни, тихи години живот. Другите две деца били близнаци: хем сиамски, хем не. Нощем, ръцете им се сливали като жадни един за друг потоци, потта слепвала кожите на дланите, а на сутринта всичко изсъхвало. Когато бях по-малък, вярвах на тази история. Сега ми звучи като фантазия. Красива е, но е просто фантазия. Аз нямам богато въображение, което означава, че поне това ще го имам още дълго време. Не бих могъл да измисля такава история – за близнаците да, може би; сигурно и за стремежа им един към друг ще успея, ако се напъна; но това с ръцете, със сливащите се ръце – никога. И последната дума я пиша, без да преувеличавам. Никога, защото не мога да си представя такова постоянство на желанието, такава сила на волята. И такъв организъм, разбира се. Кожите не се сливат.

Звуча като някой по-възрастен, нали? Аз съм на осем години. Една от тях съм прекарал в Космоса, защото, когато съм бил на две, майка ми е искала да ми присадят ръце. Истински ръце, с истинска кожа и мускули, които да могат да растат, ако някога реша да ги тренирам. (Момче съм.) В Космоса, и по-точно на станцията Арес, всичко расте по-бързо. Не и при мен: ръцете ми започнали да изсъхват три месеца след операцията и накрая лекарите решили да ги махнат. Сега съм с протези – много добри имитации. Когато се галя, настръхвам. Понякога си мисля, че кожата ми се страхува от тези петопръсти натрапници.


Видяхте ли ги онзи ден? Толкова рядко излизат от корабите си! Майка ми и аз гледахме новините, когато показаха записа. Какво ли е в корабите им? Тъмно, каза веднъж майка ми, защото кожите им са толкова бледи. Да. Бледи като обелен банан, бледи като брашно, бели.

Веднъж си направих експеримент: започнах да разказвам на едно дете от площадката за тях. То не ги беше виждало, защото родителите му бяха продали погледа му по-рано, понеже скоро щял да се развали. Не знаеше нищо за тях. Аз започнах да ги описвам – от главата надолу – и в средата на третото (ако не се лъжа) изречение, детето ме прекъсна. Устата му зейна под затворените очи и то каза:

- Ангели!

Не, не са ангели. Ако бяха, щях да знам. Но са бели, наистина бели. Като чаршафите, на които майка ми прави секс със съпрузите си (един от тях е продал желанието си, каза ми тя, но още го бивало), като бялото в старите очи на майка ми преди гранитът на тези новите, без сълзи, да го посиви.

Онзи ден бяха излезли, за да обиколят Пазарите. Официално. Имаше панаир – хомоир, както го наричат. Корпорации и независими търговци предлагаха стоките си, а те гледаха и понякога купуваха. Аз гледах екрана на телевизора и слушах майка си. Дали тихото търкане на ръцете й не говори за напрежение? Очаква ли да види плача си, изложен някъде там? По едно време затворих очи и реших да пофантазирам. Представих си бледи, бели ръце, които държат огърлици от сълзи, брашнени пръсти, които внимателно докосват солените перли, за да не ги пръснат на хиляди миниатюрни капчици, широко отворени очи, които гледат как лъчите на слънцето си играят с гладките топчета течност, наострени уши... Не... Не можех да фантазирам нищо за ушите. Не бях виждал ушите им. Да.


Оказа се, че те са купили плача на майка ми. Слава Богу, корпорацията, с която тя работеше, бе честна в отношенията с клиентите си и винаги доплащаше, ако успееше да продаде нещо на по-висока от предположената в началото цена. Парите блестяха на масата в хола, гладки и твърди, а светлината отскачаше от повърхността им, все едно бягаше от тях. Такива бяха парите им. Пипал съм ги само веднъж и то за малко. С протезите си, естествено. Така и не посмях да ги докосна с кожата си, а и щом видях, че нищо не отразяват с ледената си повърхност, побързах да ги оставя.


Атентат, така му викали. Древен ритуал, каза майка ми. Не знам защо, но някой се е опитал да ги убие, без да знае, че те са неуязвими. Е, почти неуязвими, защото все пак двама от тях пострадали.


Аз не съм разказвач и не разбирам от подходящи моменти, поне не на този етап от развитието ми, но мисля, че е време да кажа нещо за корабите им. Наричат ги Кораби и хората, които още пазят погледа си, ги гледат винаги с удивление (освен, ако не са продали и него: тогава само гледат.) Не са бели. Цветът им се мени, но най-често е черен. Такива са, защото Космосът е полепнал по тях, докато са летели насам. Има поне сто кораба по Земята. Лежат като някакви зверове и спят. Будят се от време на време, за да отворят паст и да пуснат обитателите си на пазар. Никой не знае как изглеждат отвътре. Може би наистина е тъмно, а може би не е. Мисля, че знам какво е: ето, затварям очи и виждам растения, високи и нежни, в странен танц. Светла, звездна кръв пълзи из вените им, бавна като река от мед. Има много такива растения и много от тях, разбира се. Те седят или лежат под сенките на листата, вдишват звездния прашец и се занимават с покупките. Играят си с желания и похот, подхвърлят смях във въздуха и го улавят с десет вида слух. Понякога се събират в кръг и гледат плач. Истински, разтърсващ плач. Като по филмите. Странно как ме унася тази картина. Но вие не ми обръщайте внимание. Знаете, че фантазирам. Ако не знаехте, щях да си помисля, че съм много добър, а това не е така, защото по-рано казах, че нямам голямо въображение.


Майка ми гледа новините и брои колко пъти ще чуе думата атентат. Аз гледам нея и броя движенията на тялото й: едно, две, три. Потрепване на пръст, повдигане на гърдите, премигване (те са много), отваряне на устните. Майка ми е интересна. Много по-интересна от новините.


От екрана казват, че вече излизали по-малко. Пращали на пазар само двама-трима. Толкова ли са се уплашили?


Виждал съм града, градът на хората, един от малкото, и денем, и нощем. Сега ще помислите, че хората няма къде да живеят, че градът е нещо като последна крепост, и затова бързам да уточня: градът на хората. Градовете стават все по-малко и за това не са виновни те, пазаруващите, ами нещо в самите хора. Те са изоставили недописана най-великата си поема, неизпята най-сладката си песен...

Та, градът. Той е шумен, но някак притихнал. Диша, но хрипти. Студена пот блести по кожата му. Аз и майка ми живеем близо до него. Вместо планина, виждаме неговите очертания. Всяка сутрин острите му пръсти разкъсват облаците, за да може да се насладим на слънцето. Понякога го посещаваме, за да разгледаме улиците му, да чуем жителите му. Но най-често си седим вкъщи, в нашата общност, която е притихнала по друг начин и диша по-спокойно.

Всеки, който заговори за града и градовете, казва, че хората се отказват от тях, от високите сгради и гладките улици. Не вярвам, защото там все още живеят хора. Виждал съм ги, хиляди, и денем, и нощем.


На седемнадесетата сутрин от продажбата на плача си, майка ми реши да ми купи нещо за игра и продаде няколко мои спомена, за да осигури парите. Каза ми:

- Легни там, моля те, и позволи на господина да те докосне.

Аз легнах. Там. И той се наведе над мен, ухаещ на мента и с нечетливи очи, и ме докосна. С ръка, която не беше ръка, и пръсти, които тихо пееха.

После съм забравил. Какво, не знам. Майка ми ми купи пъзел, който се променя сам според нивото на способностите ми. Не играчка, а противник.


Не за пръв път продават нещо мое. За трети. Два пъти спомени и един път страх. Страхът върви много добре и обикновено е първото нещо, което хората изнасят на пазара. Пресен страх. Детски. Възрастен. Страх от смъртта. Страх от буболечки. От баща ти, който идва всяка вечер в стаята ти, сяда на леглото ти и плъзва ръка първо по чаршафите, после по кожата ти. Страх от летене. Страх от тъмното. Последният сигурно им е най-интересен. Не вярвам да са го изпитвали, щом идват от Космоса – най-тъмното място.

Аз съм се страхувал от нещо в стаята ми, което, предполагам, е модификация на страха от тъмното, понеже нямам баща. От деня на продажбата, спя спокойно и в стаята ми има няколко музикални картини, които променят изображенията и музиката си, според настроението ми.


Не убили двама от тях, ами ги ранили. Толкова тежко, че хората, които били наоколо, ги чули как крещят и видели как кожата им кипи. После отцепили района и свидетелите останали само със спомена – сигурно се е въртял в главите им като стар филм в киносалон, изоставен от персонала. Вече няма киносалони, няма и филми, но има много други неща, разбира се. Много неща за гледане, защото без тях не може. Ние трябва да гледаме, да разбираме. Всяка гладка повърхност, пленила образ, е ценна за нас. Тя изгражда света ни... И така тежко ги ранили, че не знам какво ще става оттук нататък, казва майка ми. Тя следи новините (аз нея) и кима, не разбиращо, а нервно. После идва един от съпрузите й и отиват в спалнята. Зад гърбовете им се плъзга широката врата на стаята. По-бърза е от глетчер (а и страстта зад нея няма да я разтопи) и отразява по-зле от огледало. Все пак виждам себе си: силует, по-скоро. Винаги ли така държа ръцете си?


От няколко дни имам нова книга. Донесе ми я чернокосият съпруг на майка ми. Досега не ми беше давал нищо. Дори рядко говореше с мен. Сега като се замисля, рядко който и да е говори с мен. Аз съм канапето, което може да ти отговори, мисля си понякога, само ми кажи нещо. Но не го казвам на глас, разбира се. Никога. Някои мисли и желания трябва да се държат далече от думите. В книгата ми има много думи. Аз й дадох няколко: тремор, слънчоглед, тенджера. Сега ги използва в диалозите ни.

- Какво сънуваш?

- Нищо.

- Съвсем нищо?

- Съвсем нищо.

Не точно в този, разбира се. Или може би и в този, но аз само това си спомням от него.

- Какво да сънувам, като цяла нощ съм със затворени очи?

- Колко си наивен.

След като го каза, се затвори, спомням си. Сама. Веднъж ми каза, че ако била по-стара, щяла и прах да пръска, като в библиотека. Нищо не разбрах.

Нощем, обаче, не седи затворена. Все зее до мен. Аз лежа в мрака и върху кожата ми се прожектират някакви нейни си истории. Ако сънищата й се случват върху моето тяло, защо ми е да сънувам? Но не съм я питал досега. Само я дебна дали ще се затвори, докато заспя. Никога не го прави. Искам да мога да настръхвам, когато пожелая, за да избутам далеч танцуващите върху мен образи.


Откакто книгата дойде, спомените и сънищата ми са като бавни картини, лишени от енергия, изоставени от въображението на създателя си. Нямам нужда от книги, все мисля да кажа, но си оставам само с намерението. Вместо това се обръщам към нея:

- Подреди ги.

- Не мога, не съм за това. Свиквай с тях.

- Не мога, не съм за това.

Понякога думите ми излизат преди да успея да ги хвана и разгледам по-добре.

- Никой не е за това. Но то се случва.

Мълча.

- Боли ли?

- Не.

- Болеше те. Много. Помниш ли Мостовете на Последния огън?

- Не.

Обръщам й гръб, думите й се превръщат в ръце, невидими, осезаеми, и ме галят.

- Последният огън трябваше да лумне там, за да дойдем тук. Има дом за нас. За всички нас.

Не слушам. Не разбирам.

- Изграждаш ме, но защо така?

Пак не успявам да ги уловя.

- Само така мога. Тук. Скоро ще престанем да играем. Няма вече желание, няма вече похот за игра. Няма смях. Скоро просто ще сме. Скоро ще престанем да играем. Скоро ще...

- Чух.

- Искахме още време, но няма.


Въпреки че вече не могат да плачат, очите на майка ми продължават да се опитват. Аз я наблюдавам (отново) и виждам как около нея пълзят черни линии. В началото ги мисля за границите на периферното ми зрение, но те явно са нещо повече. Виждам ги, когато майка ми се движи и говори: жестовете й се спират, някак недовършени; думите й падат, все едно ударили се в невидима стена. Тези линии плетат клетка около нея. Не изцяло материална, но достатъчно плътна, за да я видят очите ми. Тя седи в хола и гледа телевизия (Пробвайте! Купете!) и те танцуват около нея, тези следи от непонятни моливи; змии, беззвучно съскащи. Тя се свива за малко, ръцете й разтриват раменете й, сякаш усетили студа от хладните тела наоколо. Отсреща я гледа гладкото лице на телевизора: симулация на една от онези кутии, които предците ни са можели да пипнат с ръка. Аз си играя: отражение на обикновено дете.

Добре, че не сме в моята стая, където картините щяха да надушат онзи смут в мен и да го изпишат върху себе си.





01.08.06 – 23.09.06

София